На летище Бен Гурион - аз и руснаците
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
13 май 2023 година
Повече от пет часа ме държат на летище " Бен Гурион ". Мадам, плийз уейт, – това са обясненията, с които ме удостояват.
Заедно с мен пред кабинета на комисаря по сигурност са се струпали трийсетина души, евентуално също толкоз подозрителни персони.
Китайци, етиопци, казахстанци. Момчето от Беларус споделя, че виси край тази странна врата от сутринта. А в този момент часовниците сочат среднощ. Нито вода, нито храна, нито възможност да излезеш.
Идва ми да зарева. Пътувах дотук три денонощия с четири влака, прекосих през десетина инспекции, претърсвания, паспортни контроли. И целия този паметен път извървях единствено с една цел: да се видя с детето си.
- Повече от една година не съм прегръщала дъщеря си – пуснете ме при нея, другарю комисар. Ето я, толкоз близо, зад стената. Останаха единствено стотина метра – пуснете ме!
Нищо от това не произнасям на глас. Държа се. Мълча. Послушно очаквам.
Пристига аероплан от Москва. Пасажерите му - в съвсем цялостен състав са изпратени при нас, в спонтанното гето на потенциални престъпници. Шумни, подпийнали мъже започват да описват вицове на всеослушание, жените се възмущават.
Седях на столчето, прегърнала жълто-синята си чанта с тризъбеца, и слушам тяхната тирада с присъщия им акцент. Същият, който последните четиринайсет месеца чувам само в телефонните прехващания на СБУ (Службата за сигурност на Украйна - бел.пр.).
Иска ми се да избягам.
Неочаквано проехтява моето име, влизам в кабинета и след три безсмислени въпроса комисарят ме пуска да ходя.
Уморена, гладна, замаяна от полета и измъчена от упованието, излизам в голямата зала на летището.
– Мамо!
Надвиквайки стотици непознати гласове, промъквайки се през заграждения, бутайки нечии куфари, към мен тича моето момиче с голям букет цветя.
– Мамо!
И прегръщайки щерка си, аз най-после се насълзявам. Плачем на глас, без да се тормозим, без думи. Оплакваме всичко – толкоз дългата ни разлъка, баба и дядо, с които дъщеря ми не успя да се сбогува, починалите ни другари, разрушените домове, фамилии и ориси. Несбъднатите фантазии...
Бъдете проклети, тези, почнали и подкрепящи тази война! Бъдете проклети!
P.S. Направо от летището отидохме да слушаме морето. Защото животът постоянно продължава.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин.
Превод Валентина Ярмилко
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
13 май 2023 година
Повече от пет часа ме държат на летище " Бен Гурион ". Мадам, плийз уейт, – това са обясненията, с които ме удостояват.
Заедно с мен пред кабинета на комисаря по сигурност са се струпали трийсетина души, евентуално също толкоз подозрителни персони.
Китайци, етиопци, казахстанци. Момчето от Беларус споделя, че виси край тази странна врата от сутринта. А в този момент часовниците сочат среднощ. Нито вода, нито храна, нито възможност да излезеш.
Идва ми да зарева. Пътувах дотук три денонощия с четири влака, прекосих през десетина инспекции, претърсвания, паспортни контроли. И целия този паметен път извървях единствено с една цел: да се видя с детето си.
- Повече от една година не съм прегръщала дъщеря си – пуснете ме при нея, другарю комисар. Ето я, толкоз близо, зад стената. Останаха единствено стотина метра – пуснете ме!
Нищо от това не произнасям на глас. Държа се. Мълча. Послушно очаквам.
Пристига аероплан от Москва. Пасажерите му - в съвсем цялостен състав са изпратени при нас, в спонтанното гето на потенциални престъпници. Шумни, подпийнали мъже започват да описват вицове на всеослушание, жените се възмущават.
Седях на столчето, прегърнала жълто-синята си чанта с тризъбеца, и слушам тяхната тирада с присъщия им акцент. Същият, който последните четиринайсет месеца чувам само в телефонните прехващания на СБУ (Службата за сигурност на Украйна - бел.пр.).
Иска ми се да избягам.
Неочаквано проехтява моето име, влизам в кабинета и след три безсмислени въпроса комисарят ме пуска да ходя.
Уморена, гладна, замаяна от полета и измъчена от упованието, излизам в голямата зала на летището.
– Мамо!
Надвиквайки стотици непознати гласове, промъквайки се през заграждения, бутайки нечии куфари, към мен тича моето момиче с голям букет цветя.
– Мамо!
И прегръщайки щерка си, аз най-после се насълзявам. Плачем на глас, без да се тормозим, без думи. Оплакваме всичко – толкоз дългата ни разлъка, баба и дядо, с които дъщеря ми не успя да се сбогува, починалите ни другари, разрушените домове, фамилии и ориси. Несбъднатите фантазии...
Бъдете проклети, тези, почнали и подкрепящи тази война! Бъдете проклети!
P.S. Направо от летището отидохме да слушаме морето. Защото животът постоянно продължава.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин.
Превод Валентина Ярмилко
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ